Още по време на стажа я харесаха в дома за сираци. Шивашките ѝ умения да прекроява дрехите и да прави от едно великанско палто две за недоялите деца, плюс още едно шалче, успокояваха съвестта на директора.
От магазините им носеха конфекция - демоде, преоценена и пак ненамерила купувачи. Тя скриваше дефектите, скъсяваше, добавяше парчета от панталон на пола. Обличаше очите и телата на децата.
Понякога правеше по три кекса вкъщи /само с три тави разполагаше в кухничката си/, кюфтета с повече хляб и наивно искаше да нахрани целогодишния глад в коремите на изоставените момичета и момчета. По празните съдове схващаше, че дори всеки ден да донася храна, заплатата ѝ няма да стигне за всички.
Обичаха я малките. Чакаха я. Тя сядаше на шевната машина. Шиеше и в дрехите се появяваха приказки и песни.
А в нея талантът пееше, не ѝ даваше мира. Сутрин тихо, да не чуят стените и близките съседи, по обед по-смело, без да му пука за покрива, вечер без задръжки. Вечер мучеше като неиздоена крава, пълна с мляко.
За какво беше учила? От колко години не е ушила една истинска дреха? Само прекроява, удължава, слага на изтърканите колене и ръкави други парчета плат.
Един ден, на излизане от тоалетната, чу как я нарече домакинката на стола: Кръпката.
Мечтата в нея се възмути, а талантът я подкрепи и избута навън.
“Бягай оттук! Не се обръщай!” – крещеше гласът.