Наталия разтърка чело и се отпусна уморено на мекото, червено канапе. Мислите й се лутаха объркано из най-различни посоки, когато неочаквано на вратата се позвъни. Изненада се да види приятелката си Марта толкова късно вечерта. Изглеждаше притеснена и леко изнервена

 - Имаш ли малко време? Може ли да поговорим?

   - Да, заповядай, влез!

   - Не, предпочитам да се разходим на въздух.

   - Почакай, само да си облека якето.

Времето беше мъгливо и влажно, улицата дремеше в някакво носталгично примирение и пустота. Вървяха известно време мълчаливо. По едно време Марта попита:

- Можеш ли да ми изпишеш някакви успокоителни? Напоследък усещам неопределено, безпричинно напрежение.

Бяха стигнали до малко, закътано барче, чиято неонова реклама едва се забелязваше в смътните очертания на сивите сгради наоколо.

- Искаш ли да седнем? - предложи Наталия.

 - Добре.

Настаниха се на удобни, облицовани в черно столчета, в полутъмното заведение. Бяха от малкото клиенти. Стоплиха се и си поръчаха ром. 

- Сега не мога да ти изпиша хапчета, нека първо поговорим! След два дена, ако пак ти е напрегнато, отново ще помислим по въпроса.

    - От известно време се чувствам ужасно - започна приятелката й - всички ме изнервят - колегите в работата, шефът, мъжът ми, дори детето... Не мога да спя нощем, или ако заспя, се будя от сърцебиене и силно притеснение. Не ми се ходи на работа, нито пък ми се прибира в къщи... Искам да изчезна нанякъде. Понякога имам чувството, че ще се побъркам.

    - От кога е това - да не е откакто ти предложиха работа като дизайнер в онази агенция? - поинтересува се Наталия.

    - Не, не - оживено запротестира събеседничката й. - Аз съм напълно сигурна, че не мога да приема. Обсъдихме го и с Илиян, не е добра идея!

    - Категорично ли отказа?

    - Не, дадоха ми малко време да помисля, обаче аз вече съм напълно сигурна в решението си.

    - Тогава защо ти е нужно време?

Марта нервно въртеше чашата си в ръце. Извърна глава към прозореца. Неясни силуети се появяваха за миг под уличните фенери и после внезапно изчезваха, сякаш погълнати от невидимо чудовище. Приятелката й продължи с атаката:

  - Защо идеята да е лоша? Доколкото си спомням, първоначално много се зарадва на предложението. Нали това беше мечтата ти - затова завърши моден дизайн? Все повтаряше, че работата ти в банката е скучна, че имаш нужда от нещо по-динамично, по-творческо. Нали затова постоянно участваше в тези любителски конкурси? Най-после от една агенция забелязаха таланта ти и ти дадоха шанс да опиташ. Спомням си как ми го съобщи със светнало от радост лице, кипяща от ентусиазъм. Какво стана после?

   - Така е, но... аз не съм спечелила нито един конкурс, - объркано заобяснява другата - всъщност те ми предложиха работа на изпитателен срок.... Не е много сигурно.... Заплащането е по-ниско, моментът не е подходящ... Детето тъкмо тръгва на училище...

Наталия се загледа замислено в чашата си. Игривите отражения на светлините рисуваха абстрактни фигури върху полупрозрачното, рубинено питие. Ето, това беше! Приятелката й се е изплашила! Припомняйки си предишните неуспехи, е решила, че и сега ще се провали... Макар да мечтаеше за тази работа, тя се страхуваше, че ако не се справи, този път напълно ще изгуби самочувствието си. Предпочиташе да се откаже сама, отколкото да прибави към колекцията си още едно поражение...

   - Разправяла ли съм ти за моя приятел Станислав, който намери някакъв изоставен гълъб на село? - попита без връзка тя.

    - Не искам да ми разказваш за Станислав, искам да ми помогнеш! Ако трябва ще ти платя! Колко взимаш на час? - пошегува се Марта с професията на приятелката си - психотерапевт.

- Та, той беше намерил едно малко, ранено гълъбче на двора си в село. - продължи другата, сякаш не я бе чула. - Взе го със себе си, стопли го, нахрани го, лекува болното му крило и то постепенно се възстанови. После му дожаля да го остави и продължи да се грижи за него. Купи му хубава клетка, хранеше го добре, чистеше редовно „жилището му" и изобщо - беше много грижовен стопанин. Но когато поотрасна, гълъбчето започна да линее без причина. Спря да гука, увисна, както се казва и само гледаше през прозореца как другите птици чуруликат, реейки се свободно из въздуха. Станислав го води по ветеринари и какви ли не лечители, но никой не можеше да помогне. Помня как един ден дойде и ми каза тъжно: „Сигурно тъгува за волния живот, който му е заложен по инстинкт, за себеподобните си... Ще го пусна, иначе няма да се оправи." Отидохме двамата в дома му, аз отворих клетката и внимателно я поставих върху перваза на прозореца. И какво мислиш стана? Гълъбчето отказа да полети! Представяш ли си?

   - Сигурно е било е привързано към стопанина си. - предположи неуверено Марта.
- Едва ли - очевидно не се чувстваше добре там. То просто се страхуваше... Толкова дълго бе стояло в красивата си клетка, че вече не можеше да си представи живота извън нея. Боеше се, че няма да справи със свободата си. Но аз съм сигурна, че трябваше да направи само една крачка, за да бъде щастливо. То просто е създадено, за да живее навън... Хората също често постъпваме по този начин - не смеем да излезем от своята позлатена клетка, макар ключът й често да се намира в собствените ни ръце.

Някакъв старец от съседната маса се беше заслушал с интерес в разказа й.

 - Какво стана с гълъба? - тихо попита събеседничката й.

- След два дена умря. Имам чувството, че приятелят ми още повече влоши положението му, като му предостави правото на избор...

Когато Марта излезе малко, да се освежи, възрастният мъж се обърна към психоложката:

   - Интересна история, но да ви кажа, гълъбите по принцип...

    - Благодаря - отвърна тя - Току-що я измислих!

   - Хубаво, но ако се наложи да я разказвате пак, по-добре заменете птичката с канарче - ще звучи по-правдоподобно.

  - Ясно, мерси! - намигна му заговорнически. - Не разбирам много от птици.

В този случай, обаче и гълъбът свърши работа. След два дена Марта й се обади, че се отказва от рецептата за успокоителни, за която я бе помолила. Каза й, че приела предложението на агенцията и напуска работата си в банката... Бе решила да отвори собствената си клетка.